Във времето на легендите и преданията


Когато историците мълчат, ние се обръщаме към легендите и преданията и оттам черпим сведения за Боженци. И макар че в тях има много измислица, слушаме ги с интерес, вълнуваме се от случките, пренасяме се в миналото.


Все още няма точни исторически сведения, които да хвърлят светлина и подкрепят едно или друго мнение за създаването на Боженци. Миналото е заличило много следи. Вековен прах е посипал историята на Боженци и докато той не се махне и блесне истината за образуването на селото, за нея ще съдим по една легенда.


По хълмовете които ограждат Боженци от север, североизток и изток, са установени следи от стар римски път. От това, че прехвърля Балкана, по него е имало оживено движение. На юг от селото се издига могила, която населението нарича Манастиря. Предполага се, че там е била построена една от тези римски станции, които били разполагани на по 50 км. Те били места за почивка на пътниците и животните. Освен това в тях се извършвали религиозни обреди. Предполага се, че около станцията, наричана на латински “мансия”, са се заселвали търговци, за да създават или развиват още повече търговията си. Възможно е по-късно населението да е нарекло това място манастир от “мансия”, а пък заради религиозните обреди, извършвани там - “Боже място” - и така да е достигнало до името на селището – Боженци. За произхода на името това обяснение е твърде възможно, но то си остава само хипотеза. Ако се приеме всичко това, историята на Боженци ще започва много преди падането на България под османско робство.


Легендата за баба Божана – болярката е широко разпространена и най-добре е преразказана от В. Мутафчиева:


... “Разправата над Търново, упоритата твърдина на отпората, била страшна – това знае всеки. Сринати били със земята дворците на Царевец и болярските дворове... “Умориха се да убиват” - бележат летописците и трябва да им вярваме, с нож се убива бавно и мъчително.


Убийците трябва да отдъхнат ден и седмица. А тоя ден и тая седмица спасяват много нещо от България. Хората и ...


На Север от столицата, запомнили са търновци и всеки селянин от близката равнина, на север започва незнайната гора, пустинен лес. Един ден път, не повече и лесът ще те погълне, ще потънеш в него като игла в купа сено. Нека те търсят и намерят тогава отпочиналите убийци на султан Байезид!


Нощем, когато турската стража и пияните войскари спят тежък сън, когато месечината се спусне зад Света гора, между пепелищата и тлеещата жарава се промъкват плахи сенки, Те едва пристъпват по улиците на Търново, сгъстяват се чак накрай града в човешка върволица. Конете вървят тихо, сякаш насън, обвити в калчища копита, не поскърцват смазаните колелета на колите. Тихо... тихо. Съвсем тихо българите трябва да оставят дотогавашна България, да пренесат част от нея в новата си родина, в планината и леса.


Час, часове, път. Челото на кервана се е вбило в гората и тегли подире си цялата върволица. Още малко – слънцето се подава над хълмовете, светлината му оголва тайните стъпки на кервана, още малко – дали някой султанов съгледвач няма да се съюзи със светлината, дали няма ей-сега да изпищи турски рог и писъкът му да докара тук, на границата на леса, тълпа убийци?


Последният кон нагазва горската шума – свърши се. Българите успяха да се промъкнат незабелязано в новия си дом.”


Според легендата баба Божана е била сред бежанците заедно със семейството си и брати си Трапеско. Около селото са намерени следи от по-стари селища в Сирянската махала - Зарета и Юрта. Твърде вероятно е тези първи заселници, пък и след тях, да са сменили едно или няколко места, докато най-после се установят в днешно Боженци.


Образуването на колибарските села и махали има нерадостна и печална история, изпълнена с напрежение и драматизъм. През средните векове селищата са се създавали и развивали при плодородни почви на равнината. Варварските нашествия, природните бедствия, тежките данъци и насилия на поробителите, принудили много български семейства да напуснат родните си места, да изоставят бащиния си дом и на посоки да търсят спасение в непроходимите гори на планината, далеч от централните пътища, по които минавал турски аскер. Нагазвали смутено в долините на малките планински рекички и в най-удобното и безопоасно място свивали гнезда. Боженци е колибарско селище и има същата съдба.


Легендата за баба Божана се подкрепя от една народна песен и няколко факта, установени от икономическите, културни и етнографски проучвания на края.


Населението на Боженци е било носител на най-добрите традиции на средновековната култура в женското облекло – сокаят и червените ботушки. Голямата духовна и материална култура, която са имали жените от Боженци, по всичко личи, че е пренесена от център, който е стоял много високо в това отношение. В случая мисълта ни се насочва към Велико Търново.


Вътрешните подбуди, които свързвали боженските мъже с търговията като основен техен занаят и качествата, които са притежавали търговците за по-големи грижи към облеклото, храната, здравето и образованието, са близки до тези на търновци. В ония исторически моменти Боженци е било малко и доста отдалечено селище от оживените търговски пътища, за да даде началото на една такава предприемчивост, каквато е търговията.


През 1527 година в книгата за посетители на Зографския манастир са се подписали трима свещеници от Габрово. Изглежда, че Габрово по това време е било голямо селище, щом през тази година е имало трима свещеници. А за първоначалното развитие на такова селище са били необходими поне 70-80 години.


Ако се приеме Рачо Ковача за основател на Габрово и се вземат предвид още 70-80 години за развитието на Боженци, то 140-те години, върнати назад ни доближават до обяснението на легендата, че селото се е образувало по времето на турското нашествие, когато през 1393 година пада Велико Търново. В този случай местното предание се потвърждава, но името на селото хвърля сянка на съмнение. Ако Боженци е произлязло от името на първата заселница – баба Божана – болярката, то би трябвало да бъде Божаново, Божанци, а не Боженци. Ето един въпрос, на който отговор все още не може да дадем.


Първите записани сведения за Боженци са от турските данъчни регистри от 1750 година. В тях се споменава за колибарско селище Боженци, състоящо се от 24 къщи. В музея на селото има запазени няколко стари документа, оставени от търговеца и лихварина Минчо Попов (дядо Миню Попа) и още няколко турски, които след обстойно проучване вероятно ще хвърлят по-голяма светлина върху историята на селото.


Все пак по-вероятно е, че Боженци е образувано от заселили се тук бежанци от Велико Търново и че неговото развитие и разцвет започват не по-късно от средата на 18 век.


В миналото населението на Боженци било будно и находчиво. Килийното училище – едно, после второ, читалище и първата прогимназия в околията подсказват за големия интерес на жителите на Боженци към просветата и образованието.


Възникването на Габрово по-късно дава възможност за близък контакт между града и селото, основаван главно на големия обмен на населението, на общите интереси и занаяти.


Боженци / Милчо Стойчев / 1975 г.


Боженци - кът без зной и мраз


Боженци се слави с приятния полъх на Балкана, с прохладно лято и хубава зима. И не случайно българинът е построил на това парче земя едно от най-българските и най-цветущи някога селища.


Боженци и цяло Габрово имат умерено континентален климат с най-студен месец януари, пролетно пълноводие на реките и малко засушавания през годината. Тук лятото не е горещо, нито зимата студена. Скоростта на вятъра намалява от пресечения релеф и растителността. Въздухът е чист и свеж. Достатъчно е да се преспи в селото само една нощ, за да изчезне всякаква умора.


Върху климата на Боженци оказва влияние Стара планина. Тя спира студените ветрове от север и топлите от юг. Макар и по-слабо, но и тук се чувства топлият вятър, който слиза от северните склонове на планината. Във всяко селище той има различно име – южняк, топляк, снегояд, развигор. Духне ли топлякът през зимата, студените дни и нощи в Боженци стават необикновено топли и приятни. Снегът се размеква, ледените цветя от прозорците се стопяват, а от капчуците се стичат капки. Появи ли се пролетта, времето бързо се затопля а снегът за няколко дни изчезва. Тогава жителите на Боженци влизат в градините си и наведени над правите лопати, обръщат земята и подготвят лехите.


Средният годишен валеж е по-висок от средния годишен на страната. Най-малко валежи падат през февруари, а най-много през май и юни. Засушаванията са кратки. В много случаи, когато цялата страна е обхваната от общо засушаване, Габровският край прави изключение.


Снеговалежите са умерени и продължителни. Най-рано падал сняг на 13 октомври, а най-късно се е задържал до 20 април. Обикновено сняг започва да вали от края на ноември и началото на декември до края на февруари и началото на март. Средно снежната покривка се задържа 100-110 дена.


Слани падат само през април и септември и не нанасят щети на селскостопанските култури.


В Боженци духат главно северни, западни и северозападни ветрове.


Всичко това прави климата на Боженци здрав и приятен.


Боженци / Милчо Стойчев / 1975 г.


Занаяти в Боженци 


Около Боженци има повече хълмове с оредели гори и големи ливади и овощни градини, отколкото плодородни места, в които може да се забие рало, да се хвърли семе и да се чака плодородие. И въпреки неблагоприятните климатични и почвени условия за отглеждане на зърнени култури малките парчета земя бивали засявани и грижливо обработвани. Това, което се събирало от диканя или от роненето на царевицата, не задоволявало нуждите на жителите на Боженци.


През периода на Възражането 5% от населението на Боженци, се занимавало със земеделие, 15% със занаяти, а останалите 80% с търговия.


Сравнително по-добре било развито скотовъдството. Всяко семейство в селото имало по 15-20 овце. Освен тях отглеждали кози, крави, коне. В началото на 19 век в Боженци имало 300 коня. За изхранването на животните, сено се събирало от естествените ливади около селото, а зърното се докарвало от равнината. Една част от добитата вълна и козина семейството оставяло за домашни нужди, а другата продавало на кърджиите.


Почти всички семейства в Боженци имали пчелини, кой по-малък, кой по-голям. Само Лучникови притежавали около 300 кошера. Изглежда, че пчеларството е било доходно, щом вълната и восъкът били основната стока, с която търгували кърджиите, и им носели 50% от печалбата. Изваждането на мед и восък от кошерите дало възможност да се развие друг занаят, свързан с това производство - топенето на восък.


Отглеждането на буби и получаване на коприна бил също доходен занаят за жителите на Боженци. Черничевият лист се добивал от специално засадените черничеви градини около селото. Източената коприна се продавала на кърджиите и влизала в списъка на основните стоки.


В ковашките работилници майсторите изработвали красиви свещници, дилафи, ръжени, пиростии, комински вериги и други предмети за домакинствата. Само една малка част от тези произведения била закупувана от търговците и отнасяна по пазарищата.


Добре били развити обущарството, абаджийството, мутафчийството и кожухарството. Кърджиите не могли да минат без услугите на самарджиите и мутафчиите.


Жените в Боженци се славели като предприемчиви, работливи, с усет към красивото и практичното. Домовете им били винаги чисти и добре подредени. Кърджийските жени, на които мъжете отсъствали с месеци наред от селото, гледали децата, вършели домакинската работа и тази на мъжете. И през всичкото време хурката не слизала от кръста им. Сръчните пръсти изпридали дълги нишки, от които после изтъкавали чудни кърмъзени възглавници за застилане на миндерлъците, пъстри алени халища, големи козени чулове, шаеци. Чувството за красота, така добре развито и вселено в душата на всяка боженска жена, се изливало върху женските премени.


След първата половина на 18 век в Боженци се развива силно кърджийството като основен и доходен занаят. Големият процент на търговците потвърждава будността, находчивостта и жизненото равнище на жителите на Боженци. Двама, трима кърджии с по три, четири кончета, натоварени с вълна, тръгвали на дълъг път, за да стигнат до Измаил и Кагул в Бесарабия, Брашов и Букурещ в Румъния, Виена в Австрия, Одрин и Цариград, та чак и до Александрия. По пътя рядко спирали в ханищата. В повечето случаи спели на открито под звездите. Продаде ли стоката, кърджията се връщал обратно и донасял самовари, порцеланови изделия, миризми, багрила, паламуд, небетшекер и други стоки, които не се намирали по неговите земи. Освен печалбата от видяното и чутото по широкия свят кърджиите носели със себе си богати впечатления, които несъмнено дали отражение в техния бит и културен разцвет на селото.


Всеки кърджия водел със себе си 14-15 годишно момче, обикновено сина си, а ако няма син - роднинско дете, за да го въведе отрано в занаята, който трябвало да продължи.


...”Изпращането и посрещането на кърджиите е създало специален битов стил. Преди да тръгне мъжът, жена му рано, рано отива на герана за вода... Тръгването не е ставало кога да е, а обикновено в понеделник. Близките са изпращали кърджиите извън селото, до Плачи камък, където са получавали „проводяк”. А с какво скрито безпокойство са ги очаквали край становете и по бахчите старите майки и младите булки. Каква надежда е топлела старите бащи, които вече не можели да тръгнат по техните пътища... Ето го каменноградия дувар. Кърджия ще целуне като малко момче напуканата десница на немощен баща и клета майка, прегърбена от мъка по него, и ще види с изненада, че булката държи в ръцете си нов човек.


Ще понече и да се доближи до нея, но веднага ще се сети, че не е разтоварил още потните коне и бързо ще се дръпне...


Скоро ще дойде зима. Сватби. Веселби. До напролет. Защото веднага след заговезни дързостта на една вековна съдба ще подгони отново кърджията...”


(Св. Лучников).


Кърджиите печелели, но печалбата идвала с големи рискове и опасности от постоянно скитащите банди и обирджии по търговските пътища и ханища.


Според изследванията на д-р Цончев кърджия с един кон, което рядко можело да се случи в Боженци, имал годишен доход от 800 до 1000 гроша. За тогавашното време един килограм брашно струвал 18 пари, а надницата на калфата-занаятчия била 8 гроша. Като се има предвид, че повечето от кърджиите се пътували с по 4 или 5 коня, може да се пресметне колко доходен е бил този занаят и защо с такава страст и увлечение търговците са тръгвали на път по далечните земи и са се излагали на рискове.


Когато кърджийството било вече към залез, а това става към края на 19 век, спечелените от него пари дали тласък за развитие на отседналата голяма търговия. Вместо да заравят печалбите си в делви и гърнета, кърджиите влагали парите си в недвижими имоти или стоки. Мазите си превърнали в дюкяни. Преди още напълно да замре кърджийството, в Боженци вече имало няколко отседнали търговци, които закупували вълна, кожи, восък, железни изделия, гайтани, шаеци и други стоки. Русе станал нещо като междинна база за търговията с Румъния и Русия.


През периода на Възраждането в Боженци имало 32 дюкяна (складове), в които се събирала стоката, предлагала се на купувачите или пък се товарела и потегляла на път за чуждите държави. За улеснение и намиране на пазар повечето от търговците основа¬ли собствени кантори в големите градове на Русия, Австрия, Румъния. В тях държели свои хора, които ако не били роднини, то поне са били от Боженци.


Бързото икономическо развитие на Боженци било условие за нов стил в архитектурата и подем на културата. Архитект Е. Паунова определя три групи хора, които били преносители на новостите в селото.


На първо място били кърджиите и търговците, които непрекъснато пътували по чуждите земи и с будните си очи и трезво виждане те улавяли красивото, удобното, практичното и го отнасяли със себе си в Боженци.


Дюлгерите били втората група. По градовете и селата, където показвали майсторлъка си и където дървото оживявало от техните ръце в чудни форми, те виждали много хора, срещали се с различни интереси и обичаи.


И най-сетне младите момци и невести, предвождани от драгоман, всяка година напускали селото и ходели на Романя (жътва) в плодородна Тракия. На връщане донасяли пари, припечелени с труд и много навици от тамошния живот, който бил малко по-различен от техния.


Когато се разхождаме по калдъръмените улички на Боженци и се вглеждаме в белосаните къщи с тежки покриви, трудно можем да открием две, които да си приличат. Всички те обаче са подчинени на един общ, типичен за Боженци възрожденски стил, в който е запазено българското, без вмешателство на чуждото влияние.


Всички боженски къщи имат дървена конструкция. Отначало първият кат (етаж) бил мазе и обор. По-късно при създаване на отседналата търговия, се наложило той да се преустрои в дюкян - голямо помещение за складиране на стоката и с една или две малки стаички за занаятчията. Стълбите за свързване на двата ката са външни.


Двукатни и трикатни са боженските къщи - чисти, с чудни еркери и чардаци. Вратите и прозорците - опасани с дървени первази. Високи каменни дувари заграждат къщата и двора. Широка двукрила порта за високи хора и натоварени коли. Тежък плочник покрива къщата и портата. Това виждаме отвън, това са първите впечатления, а прекрачим ли прага и влезем вътре, „веднага ни обхваща ведрият дух на българщината”. Стените, едни варосани, са се белнали като пуканки, други пък са облицовани с дъски. В къщата и собата - баджа с огнище, а по стените - лавица с бели менци и полица с калайдисани сахани. Пъстри шарени черги застилат пода. По таваните изкусни шарки от резба. Всичко е подредено и поставено на мястото му от усета на будната боженска жена.


Чардакът е по-друг. Закрит. Типичен боженски. Дворовете са малки, уредени, с цветна и овощна градина.


Боженци / Милчо Стойчев / 1975 г.


Боженци - река Божанка и нейната долина


В Боженци се разказва, че още във време отколешно баба Божана от опит знаела – животът на човека е свързан с водата, а на селото – с реката. В нея и стадото ще напои, и чергите ще изпере, и патиците на свобода ще се гмуркат, и с малка вадичка вода в бахчата ще закара. И затова тръгна нагоре по малката рекичка да търси място за живот.


Изворът на река Божанка, врязването и в Странженското плато, развитието на долината и нейните склонове правят този географски обект интересен. Когото и да попитаме в Кметовци или Трапесковци за името на реката, ще ви каже, че от Боженци до Кметовци тя все се казва Божанка, на името на баба Божана, а от Кметовци до Дряновския манастир – Андък. Така се казва и битовият ресторант в Дряновския манастир, построен непосредствено до нейното устие. Под същото име Андък реката се среща в географската литература и в различни карти. Андък достига до на с диалектно от Андъкт, което ще рече ровина, дол, долина.


Понеже с тази река е свързано хубавата легенда за заселването на баба Божана и името и е българско, най-правилно би било тя да се нарича Божанка от извора до вливането в Дряновската река, а не само на част от нея.


Река Божанка води началото си от Боженци. Дълга е приблизително 10 километра. Влива се в Дряновската река при Дряновския манастир. Находчиви селяни открили, че водата на чешмата под селото, която се смята за извор на реката, идва от Парова дупка при махалата Генчевци като до там минава под земята.


По доловете, които се спускат радиално около селото, през пролетта и лятото към реката се стича голямо количество вода от разстопените снегове и паднали дъждове. През най-сушавите месеци и години водата в коритото намалява значително, почти пресъхва.


От Боженци, след като направи няколко завоя, реката минава под махалите Трапесковци, Черневци, Радешковци и достига до с. Кметовци. Там при Шанга дол, ударила се в твърдите варовици на Страженското плато, изменя посокота си почти под прав ъгъл и поема на североизток. От спирка Саботковци до спирка Стойчевци реката меадрира всечена във варовиците на платото. Водите и подскачат по малките прагове и бързеи. Преди да напусне платото, Божанка преодолява високия откос от варовикови скали с няколкометров водопад и се влива в Дряновската река. Това е хубава гледка пред входа на пещерата.


Боженци / Милчо Стойчев / 1975 г.